По стара семейна традиция, нощта преди Бъдни вечер прекарвам с така любимото ми БДЖ. Приготовленията започнаха от рано, защото всички знаем номерата на градския транспорт, та моята одисея започна в 17.00. Реших, че вече няма кого да заблуждавам, че работя и си взех чантата и айде към къщи, но 280 не беше решило така. Пробих за секунда с поглед 48-те души на спирката и какво да видя на таблото – 280 -> 18 минути.
Все още имах коледно настроение и си казах, че това е знак от съдбата и е време за подаръци., обиколих няколкото капанчета на спирката и доволна от себе си, ухилена до ушите пак зачаках. 280 -> 4 минути, 280-> 3 минути, 280->5минути и така…
На първите 3 завъртания на виртуалното табло все още ми беше добре, какво като всяка преминаваща кола ме пръска, какво като целите ми ботуши са в мизерии от кишата, какво като ми ампутират 2-3 пръста, Коледа е!
Някак си се дотътрих до вкъщи, естествено се възползвах от възможността да подремна, нещо ми подсказваше, че ме чака голяма нощ. Дооправих си багажа, е, нямах много място за въображение, защото ми се прецака ципа и всяко следващо разместване рискуваше вземането на багаж изобщо. И нали мен съдбата ме обича, беше ми останало малко време да хапна преди да изляза, дори дружките ми ме чакаха вкъщи…спейки. Малко тъпо е вкъщи без котката, милата ми, дано е добре. После с багажчето и смях към добрия стар Яхър, вървим и скачаме в локвите, колите все така ни пръскат, малко се пързаляме с единствените останали сухи обувки, а Яхъра затворен L. Това беше следващия знак от съдбата, ни какво да направя, да не пътувам ли? Хванах си парашутката и айде на гарата.
Ако досега сте си мислили, че Дядо Коледа пътува с шейна с елени, много сте се лъгали. Дядо Коледа живее в гарата и пътува с БДЖ. Добрият старец разрева и уплаши 2-3 деца докато се накарам да го снимам. През това време ни изкомпозираха влака и се насочихме към пътешествието до края на света от перона на края на света – 12И. Часът е осем и половина, в 21.25 трябва да тръгнем. Студено е, тъмно е, пълно е.
Идват още хора, за щастие студенти. Тик-так, не се чува още пуф-паф. Според статистиката за седмицата, влаковете са се движили с 30-40 минути закъснение. Е, ние нямахме този късмет, потеглихме с 55 минути закъснение. Кондуктурката каза, че са закачали допълнителен спален вагон. Много ясно, а аз преди една седмица едва си намерих билети за втора класа. Осветлението се появи също, даже и парното се усети към полунощ. Аз дори поспах, докато някакви зубарки се преструваха на много учени и четоха дори и когато нямаше светло. Събуждах се на няколко пъти от това, което ми капеше на главата, но толкова ми се спеше, че докато разбера къде съм и какво се случва, отново заспивах. Е, седалката ми опорито се опитваше да се разтопи от безумно надутото парно, но както знаем всички фенове на БДЖ, по-добре да се пукаш от жега, отколкото от студ. Доста време сме се клатушкали, някакви маневри сме правили, напред-назад, на Исперих си починахме още малко, за да се разминем с отсрещния влак и по живо по здраво с малко повече от два часа закъснение пристигнахме на така желаната гара Алфатар. Нищо че бяхме готови да скочим от влака в движение още 2-3 спирки преди това. Всеки път го броя тези спирки и така и не научих коя след коя е. Случвало ми се е да си пропусна спирката, така че последните 30 минути се возих в пространството между вагоните, като в някой уестърн. За допълване на ефекта се търкаляха някакви празни бутилки.
* * *
Йеее, топла закуска и гуш от мама, няма нищо по-хубаво след 13-14 часа път.
Благодаря!
Тъпациииии.
